За Априлското въстание
Месец април е. 20 -ти. 1876 година.
Следобеда на 20 април / 2 май нов стил/ Георги Бенковски, съобразно с решението от Оборище обявил преждевременно началото на българското въстание. Турските власти вземат бързи мерки, за да потушат избухналото въстание на българския народ. Срещу въстаническите сили е изпратена редовна армия. Най-силна е била реакцията срещу центъра на въстанието в Средногорието.
Загинали в удавеното в кръв Априлско въстанието са около 30 000 души. Разрушени са около 200 села с общо население повече от 75 000 души.
Батак става символ на трагичните събития по това време. Тук са избити или изгорени живи над 3000души. Всичко това се случва след като първенците на селото решават да предат доброволно на водача на турския башибозук Ахмет Ага своето оръжие в замяна на помилване. Най-жестоко и масово е клането в местната църква „Св. Неделя”. Тук в продължение на три дни са обкръжени търсещи спасение майки и деца. На 3 май църквата е атакувана и настъпва масово клане.
Вазовото стихотворение „Възпоминания от Батак" (Разказ на едно дете) е написано по разказа на Иван Тодоров Ганев, който по време на Баташкото клане е бил малко дете и впоследствие приютен в дома на Вазов. Стихотворението е написано през декември 1881 година в Пловдив.
От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите... много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече.
Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах сам.
Ако ти разкажа, страх ще те съземе.
Като ги изклаха, чичо, аз видях...
С топор ги сечеха, ей тъй... на дръвника;
а пък ази плачех, па ме беше страх.
Само бачо Пеню с голям глас извика...
И издъхна бачо... А един хайдук
баба ми закла я под вехтата стряха
и кръвта потече из наший капчук...
А ази бях малък и мен не заклаха.
Татко ми излезе из къщи тогаз
с брадвата в ръцете и нещо продума...
Но те бяха много: пушнаха завчас
и той падна възнак, уби го куршума.
А мама изскочи, откъде; не знам,
и над татка фана да вика, да плаче...
Но нея скълцаха с един нож голям,
затова съм, чичо, аз сега сираче.
А бе много страшно там да бъдеш ти.
Не знам що не щяха и мен да заколат:
но плевнята пламна и взе да пращи,
и страшно мучеха кравата и волът.
Тогава побягнах плачешком навън.
Но после, когато страшното замина -
казаха, че в оня големи огън
изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина.
И черквата наша, чичо, изгоря,
и школото пламна, и девойки двесте
станаха на въглен - някой ги запря...
Та и много още дяца и невести
А кака и леля, и други жени
мъчиха ги два дни, та па ги затриха.
Още слушам, чичо, как пискат они!
и детенца много на маждрак набиха.
Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?
Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.
Той пари с котела сбираше за тях;
но поп Трендафила с гвоздеи коваха!
И уж беше страшно, пък не бе ме страх,
аз треперех само, но не плачех веки.
Мен и други дяца отведоха с тях
и гъжви съдрани увиха на всеки.
Във помашко село, не знам кое бе,
мене ме запряха нейде под земята.
Аз из дупка гледах синьото небе
и всеки ден плачех за мама, за тата.
По-добре умирвах, но не ставах турка!
Като ни пуснаха, пак в Батак живях...
Подир две години посрещнахме Гурка!
Тогаз лошо време и за тях наста:
клахме ги и ние, както те ни клаха;
но нашето село, чичо, запустя,
и татко, и мама веки не станаха.
Ти, чичо, не си чул заради Батак?
А аз съм оттамо... много е далече...
Два дни тук гладувам, щото съм сирак,
и треперя малко: зима дойде вече.
ДЪЛБОК ПОКЛОН на загиналите за българската свобода!
