Защо носим мартеница? Легендата за белият и червеният конец и нейната сила днес.
БЯЛО И ЧЕРВЕНО- нишката, която ни свързва, където и да сме.
Всяка година на първи март връзваме бял и червен конец на китката си.
Понякога го правим по навик. Понякога по традиция.
Понякога просто защото така сме научени.
Но малко от нас си задават въпроса - защо?
Легендата ни връща далеч назад във времето. След смъртта на хан Кубрат неговите деца били разделени от съдбата. Хан Аспарух тръгнал да търси нови земи за народа си. Сестра му Хуба и брат ѝ Баян останали в плен.
Далеч един от друг.
Без сигурност.
Без дом.
Хуба изпратила сокол с бял конец, вързан за крачето му - знак, че е жива. Бяло - цветът на надеждата. На чистотата. На живота. По пътя стрела ранила Баян. Кръвта му обагрила белия конец в червено.
Червено - цветът на любовта. На болката. На силата.Така до Аспарух стигнал знакът.
Не просто нишка.
А връзка.
Оттогава бялото и червеното носят смисъл, който надхвърля традицията.
Те са напомняне, че дори когато сме разделени, любовта намира път.
Че връзката между хората не се къса лесно.
Че нежността може да бъде най-голямата сила.
Днес живеем в свят, в който разделението отново е реалност. Войната в Близкия изток отново разделя семейства.
Хора чакат по летища.
Хора търсят убежище.
Хора живеят със страх и несигурност.
Сред тях има и българи.
Българи, които са далеч от дома си.
Българи, които чакат да се приберат.
Българи, които гледат новините със свито сърце.
И в такива дни си мисля, че белият и червеният конец имат още по-дълбок смисъл.
Той не е суеверие.
Не е просто фолклор.
Той е символ на това, че сме свързани -дори когато сме разпръснати по света.
Че любовта между брат и сестра, между родители и деца, между хора от един народ - остава.
Че нежността не е слабост.
Тя е нишката, която ни държи заедно, когато светът изглежда разкъсан.
В дни на несигурност вярвам, че бялото и червеното ни напомнят нещо просто - че силата не винаги е в шума.
Понякога е в тишината.
В грижата.
В паметта.
В това да останем хора.
Където и да сте - в дома си, на път, на летище, в убежище, далеч от близките си - носете нишката.
Тя е надежда.
Тя е любов.
Тя е сила.
И тя ни свързва.
