Осми март – за цветята, за свободата и за тишината зад стените
Осми март. Денят, в който ще се подаряват цветя. Денят, в който жените ще получават пожелания, усмивки и комплименти. Денят, в който много мъже ще кажат „Честит празник“ на жената до себе си. И това е хубаво. Но този ден не е само за цветята. Не е само за вечерите с приятелки, за подаръците и за красивите думи. Осми март е ден, който трябва да ни напомня и за нещо много по-дълбоко – за свободата на жената. За правото ѝ да живее без страх, без унижение, без контрол и без насилие.
Днес вероятно много мъже ще подарят на жените си цвете. Някои ще подарят бижу, вечеря или красива изненада. Но има и мъже, които подаряват… куфар. Буквално.
В този ден не мога да не се сетя за случая на Евгения - жена, която беше удушена от мъжа си. Мъж, който според собствените си думи я „обичал“. Обичал я толкова, че я ревнувал. Обичал я толкова, че създавал скандали, когато тя излизала с приятелки. Обичал я толкова, че контролирал времето ѝ, живота ѝ, свободата ѝ. Това не е любов. Това е задушаване – бавно, невидимо, зад стените на един дом, който отвън може да изглежда съвсем нормален.
Защото обществото обича да гледа фасадата. Един мъж може да бъде всичко, което обществото нарича „успял“ - стабилна работа, доходи, имоти, почивки, красива жена до себе си, успешни деца. Отвън всичко изглежда подредено, достойно, дори завидно. Но зад стените на дома никой не знае какво се случва. Там понякога има страх. Там понякога има унижение. Там понякога има тишина, която крие скандали, контрол и ревност, маскирани като любов.
Понякога една жена просто иска да си тръгне. Да си върне живота. Да си върне въздуха. Да бъде щастлива. Да бъде до детето си. Но обществото рядко стои на нейна страна. Често я обвинява. Пита я защо не е била по-търпелива, защо не е мълчала повече, защо е провокирала, защо е искала свобода. Докато един ден историята ѝ не изплува - буквално. В куфар. Увита в найлон. Изхвърлена в езеро. С помощта на собственото семейство на мъжа, който е трябвало да я обича.
И най-страшното е, когато такива престъпления намират оправдание. Когато системата намира начин да смекчи вината или да оневини насилието. Когато дори подписът под подобно решение може да бъде на жена - прокурор, вероятно успешна, вероятно еманципирана, вероятно и майка. И тогава остава само един въпрос - какво казваме на детето, което се събужда в ден като днешния и няма на кого да каже „Честит празник, мамо“?
Да, днес е празник на жената. Празник на майката. Но зад образа на жената днес стои много повече от цвете и поздравление. Има глезени жени. Има обичани жени. Има жени, които живеят свободно и щастливо. Но има и жени, които водят тихи битки, които никой не вижда. Жени, които се борят за децата си. Жени, които се борят да имат деца. Жени, които се борят просто да бъдат чути. Има жени, които продължават напред, когато не са щастливи. Жени, които събират сили всяка сутрин, защото нямат друг избор.
Като жена. Като майка. И като човек, който има възможност да пише тези думи, искам да кажа нещо просто - честит празник на всички жени. На тези, които са обичани. На тези, които се борят. На тези, които се страхуват, но въпреки това продължават. На тези, които избират да бъдат силни, дори когато силата им е на ръба.
А за жените, които избират по-лесния живот - това също е избор. Техният урок, техният път. Но ние като общество трябва да се замислим. Трябва да не позволяваме - въпреки всички икономически, политически и социални кризи - системата да оневинява насилието. Защото не се знае дали утре някой съдия няма да оневини човек, посегнал на нашите дъщери.
Това не е просто текст за Осми март. Това е позиция. Гражданска. Човешка. И женска. И ако поне един човек се замисли днес, ако поне един мъж се запита какво всъщност означава да обичаш една жена - тогава този текст има смисъл.
Честит празник на жените.
